Анатомия на протеста или пътят на безпътните поколенчески букви

„Типични движения на хора – маса, ръководени от посредствени, екстемпорални и без дълга памет, без „историческо съзнание“ хора, те се държат така, като че ли някога вече ги е имало, като че ли, развили се в настоящето, принадлежат на фауната на миналото“.

„Бунтът на масите“, Хосе Ортега – И – Гасет

Живеем във времена на високи технологии, на прекалено достъпни комуникации, които скъсяват разстояния от хиляди километри до два монитора, две камери и просто хиляди метри оптичен кабел и „облаци“. Силата на социалните мрежи нараства прекомерно и това води до изкривяване на научните и приетите като валидни за дадено общество норми на контакт между индивидите. Това са явления, които с просто око могат да бъдат отчетени като факти в нашето общество. Най-близкият и разбираем пример е този, който ни беше наложен преди години с появата на уличното политическо говорене, което само за година-две изцяло подмени наложения модел на елитарен, менторски стил, характерен за политическите лидери на модерния свят. Моделът „Бойко Борисов“, уви много гротескно завзет и напълно шаржиран от режисирани образи като Волен Сидеров, Валери Симеонов, Марешки, „Кирчо“, „Кокорчо“ и придворните шутове на Слави, беше много добре премислен ход на определени кръгове, с който отдалечената политическа класа да бъде припозната от масовия човек и това да се превърне в добър бизнес („Феноменът“ е друг модел, но за него е нужен отделен анализ – бел. авт.).

Времената на парламентарните дебати, които колкото и бурни да бяха, не излизаха от рамките да добрия тон, отдавна са в миналото. Днес ставаме свидетели на цели театрални постановки в гето стил, в които думи като „перхидролно джудже“ (от „Стари, но златни“ – бел.авт.) , хомосексуални обиди, парапетни истории и откровени псувни, са не просто изключения, те вече даже са благи закачки между „братчета“ в НС. Нещо повече са даже – те са част от сценария за овладяване на тълпата.

Този модел на поведение и на политическия елит и на публиката, не само не е особеност на родния „лош човешки материал“. Още в началото на 19 в. Густав Льобон в книгата си „Психология на тълпите“ предвижда именно това, на което ставаме свидетели днес в балканската му метаморфоза: клетите общества и най-вече техните мъгляви лидери, които ще се изграждат за в бъдеще, които „трябва да се съобразяват с една нова сила, с един най – нов господар на съвременността: мощта на тълпите“.

И изхождайки от събитията през последния век и половина можем да констатираме, че именно този, който успее да овладее тълпите, става лидер благодарение на тяхната мощ /Сталин, Ленин, Хитлер са лошите примери в човешката история – носители на пагубни за човечеството строеве като болшевизма, комунизма и фашизма, проведени именно чрез силата на масите и оказали най – пагубно влияние именно върху същите тези маси/. Но нека се върнем в съвремието.

Тълпите, масите, попуса… Какво разбирате под тези думи? Развивано през годините, и спрямо публичните ситуации, днес понятието е обременено със също толкова отрицателни асоциации. Промяната, която води до възникването на този, вече световен социален феномен започва с промяната на човешкото мислене, с разрушаването на утвърдените религиозни, политически и социални възгледи. Смята се, че разрухата на тези традиционни за времето си модели, се задвижва с развитието на научните и технически открития, с индустриализацията и урбанизацията още в края на 18-ти и през 19-ти век. Това води до създаването на изцяло нови модели за съществуване и мислене. Разпадат се първичните групови връзки, обществото се атомизира и последващата социална изолация на индивида става естествен завършек заради изгубения уют на социалната упора, на която е разчитал до този момент. Така човекът става податлив на манипулацията на масовите водачи и на медиите. Като квалификация, термин и категория „масата“ е анонимна. В нея личността, с всичките и характеристики, се претопява и изчезва, тя носи измамното спокойствие на не-аз-а, на невидимия човек.

Масата често е онагледявана като стадо от анализаторите, което е в непрестанно търсене на своя пастир. Тя е лесно манипулируема, което я прави голяма сила в ръцете на точната Петрушка (кукла, която се използва за куклен театър и игра – бел.авт.) и нейния кукловод, излъчващ точните послания, съобразени с конкретните ментални и социални черти и комуникационната обстановка, която непременно включва точните медийни канали за прокарване на опростените, направо опосредствени сигнали и понятия, които са живият пример за масова пропаганда. Именно в тази подготвена среда естествено силната личност /или обучената да играе тази роля марионетка/ намира своята тълпа, която жадува да бъде поведена от лидер.

Мисленето и действията на масовия човек до голяма степен се определят от медийната програма и пропагандата на своя водач. И за да онагледя този факт, отново ще дам един пример от родната ни действителност, на който съм базирала и други свои материали, но по други поводи и в друг исторически контекст, а именно групите гласуващи, които привидно определят основните играчи на политическата шахматна дъска. Казвам привидно, защото при така зададената избирателна система, колкото и избори да се предизвикат – редовни или предсрочни, няма да произведат нищо съществено ново и различно от настоящето, както го наричат – „статукво“.

-        На кратко онези маси, които нямат друг избор и една съвсем малка, все още мислеща и личностно осъзната група, винаги гласуваща „за по-малкото зло“. Защото по-голямата част от гласуващите последните години са изцяло подчинени на груповия дух, на внедрените чрез пропагандата и манипулациите на припознатите политически или социални Петрушки идеи. За тази категория водещи са съвсем различни битови особености, които осигуряват елементарното им оцеляване.

Което съответно ги прави и много лесни за манипулация с точните вербални и социални действия.

-        Има и една друга маса хора – тези от следващия, по-висок социален кръг. Това са хора доста по-ясно осъзнаващи реалността, което ги прави още по-голяма жертва на обезличаването, което те са приели като свой житейски спасителен пояс, за да оцелеят. И това оцеляване ги вкарва безкомпромисно в паяжините, които пускат около тях така търсените и желани лидери – чрез обещания, чрез пози и роли, каращи ги лъжовно да приемат, че се приближават до тях самите. За тази категория освен хранителните продукти от най-нисък клас, от първа необходимост, всяка дума на правилния водач е заповед – преференция, бюлетина, необходимият бъдещ доход от 1000 – 1500 лв./ 500-750 евро. на месец. Това е тяхното, и на семействата им оцеляване с една ноздра над тинята на първата подкатегория.

-        Стигнахме и до тези с „по-малкото зло“ – това са точно онези малцина осъзнаващи сериозността на ситуацията хора, които въпреки всичко продължават да се борят за старите понятия като „смисъл“, „морал“, „ценности“ и идеята на гражданското общество, в декларираща своята демократичност държава – член на ЕС. Това е категорията не припознала масовите „лидери“ като свои такива. Това са онази все по-малко критична маса от емигранти в собствената си държава, в главите си, онези заточениците в собствената си родина, аутсайдерите на масите. Аутсайдерите на политическия модел, които не намират своето отражение в нито една от партиите, в нито една от схемите. Осъзнатите реални следващи реколти от донори на интелект на Запада, които водят своите наистина последни мохикански битки за личностно оцеляване в родината си. Онези, за които масовите лидери все пак не престават да правят опити да овладеят, с цел лесно провеждане на информация до по-неосведомените и неуки маси.

Дали тези гласове са били полезни или вредни, вече виждаме последиците. Факт е обаче, че именно тези хора винаги остават нечути и неразбрани. Защото всички водачи искат от тях, не да ги разберат и представляват, а да ги обяздят, подчинят и използват с цел покоряване на по-нискостоящите слоеве.

И ето, че стигнахме и до момент, в който ставаме свидетели на напълно реалното преобразяване на теориите на Густав Льобон в реалност. Пълното овладяване и на трите електорални модела, съществуващи паралелно в България.

Ако първите два винаги са били в ръцете на кукловодите и техните Петрушки, то третата категория поне стоеше омерзена и безучастна, мълчалива в своята невъзможност да пребори маргиналната тълпа – и политическа и обществена.

НО! Ето, че вече и тя е увлечена в сценарий за жалък театър на абсурда, написан от абстинентен „политически елит“, режисиран от некадърни ПР-и и поставен „на сцената“ чрез ChatGPT и пропаганда в социалните мрежи.

И така толкова прехваленото поколение Gen Z, възпитано по телефона от Родител 1 и Родител 2, изграждащо обща култура и представа за реалния свят от виртуални платформи като TikTok, търсещо критично мислете в от изкуствения интелект, щедро облъчено от пропагандата на „модерното дясно либерално мислене“ в чуждите университети, но реално нямащо представа как се живее този живот и как се оцелява в него без парите на онези там родителските тела (и те щедро обезличени от розовите еднорози до „Куче касичка“ и „Крокодилче касичка“), днес имат мнение, че и претенцията да знаят как се правят нещата и то със самочувствието на месии от последна инстанция.

И ето ги там, заедно с техните родители – онези от третата категория на емигранти в собствената си страна, до вчера критици на „мръсните политици“, днес техни умели маши по площадите.

Та, това е реалността. Само, че и тук ще сложа още едно, НО!

Всъщност е много тъжна цялата тази гледка с протести и контрапротести (на последните виждаме представителите на първата категория, както и от ниската прослойка на втората, уви). Защото по площадите се веят подадени лозунги, зад които стоят машини за манипулиране, а не реални каузи, мисии и политики, които да постигнат реална обществена справедливост, истинско правосъдие, адекватно управление на публичните средства, демографска стратегия за оцеляване на държавата…

Площадната перспектива, заявявана днес от тълпите, е много, много по-плашеща, от тъмната и грозна реалност на битие-съзнанието.

Защото кукловодите и техните Петрушки не искат нищо от това, което отвъд лозунгите трябва да се случи. Те искат викове и крясъци по площадите за параван, докато тече поредният пародиен вот на недоверие и поредният обидно напудрен и представян като „елитен“ евробюджет.

А какво става всъщност паралелно с тази Калигулска вакханалия? За да са доволни кресливите, в ход беше пусната сюжетната линия на старата народопсихология, а именно: „Не е важно аз съм добре, важното е Вуте да е зле“.

За да няма пари за лошите в администрацията и в МВР, сега всички работещи са ощетени. Едните без минимално увеличение, а другите отново без индексация, но и без по-високи пенсионни осигуровки, които да им дадат по-добра база за достойни старини.

Това е най-опростеният прочит на най-обсъжданите теми в Бюджет 2026. А това, че работодателите отново са най-облагодетелствани, отново за сметка на работещите, това, че на образованите родители, решили да имат деца, въпреки неадекватната политика в това териториално образувание, отново им беше хвърлен прах в очите, че лекарите отново бяха замерени с едни пачки, но без реални реформи…

И нищо, че полицаите гонят престъпници, управляващи последни модели автомобили, с опелчета на 25 години. Нищо, че работят на компютри от преди времето на зачеване на Gen Z-итата, които такива са виждали само на картинка или в музей, нищо, че в държавната администрация работят хора със семейства, с реални имена, физиономии и съдби,  хора, от които зависи функционирането на държавата, за да ги има и другите сектори в нея, от които пък пари изкарва частният бизнес.

Нищо…

И не, не казвайте, че не е така. Научете как функционира една държава и тогава искайте да се къса живо месо на посоки, там от където ви хвърлят да впивате зъби и нокти. Знайте, че всичко е игра на интереси и сценарии за овладяване на един или друг сектор, на едно или друго благо, на един или друг бизнес.

И когато искате „тези да паднат“, мислете в перспектива. Защото именно градивно мислене и перспектива липсват в тези протести. Нещата изглеждат като исканията на едно разглезено дете, което се тръшка и си търси биберона. Ама то поне знае какво точно търси.

За да има промяна, трябва да има нещо повече от предсрочни избори – визия как да бъде постигнат друг модел, защото политическият, в този му вид, в България отдавна е изчерпан.

Трябват нови лидери, с ясна програма и заяква към желаната крайна дестинация, каквато и да е тя. Просто трябва да се знае каква е!

Защото само едни голи предсрочни избори със същата избирателна система и същия модел на управление, ще доведе до още от това, срещу което днес пълните площадите!

Нека не забравяме и историческата памет. Лъкатушещото се масово съзнание, което припознава и после се отрича от своите лидери. Поведение характерно за тълпите, което е наблюдавано още в древни времена. От възторга „Осанна“ до хистерията „Разпни го“.

Започнах с цитат на Хосе Ортега – И – Гасет и ще завърша емблематична мисъл на Уинстън Чърчил, която според мен дава отговор на въпроса защо 36 години се въртим в омагьосания „Преход“:

„Никога няма да стигнеш накъдето си тръгнал, ако спираш да хвърляш камък по всяко куче, което те лае“.

ПС…Ако имаш път и крайна цел (бел.авт.)…